Интервю на Екатерина Катрачева


nikolay-milchev-01Едва ли има по-подходящо време за поезия от топлата пъстрота на октомври. И въпреки леко намръщеното време и топлия есенен дъждец навън, в класните стаи на  Българския образователен и културен център „Св. Климент Охридски“ настроението беше празнично. Причината за този малък празник стана срещата-разговорка с поета Николай Милчев. Освен прекрасните си стихове, Николай Милчев сподели с нас и впечатленията от посещението си в САЩ.

 

Как започна това пътуване към Америка? Как възникна идеята?

Това пътуване се осъществява с помощта на семейство Ангел и Мария Колеви. С помощта на културно-информационния център в Пенсилвания и Ню Джърси и е свързано с проект на Ангел Колев, наречен „За буквите“. Този проект предвижда издаване на български автори, спонсориране на книги, тяхното разпространение в България и Америка, и в тази връзка, посещение в Америка на някои от авторите, които са издали по тази програма книги. Моето посещение в Америка е второто от този тип. Преди една година тук бяха писателят и белетрист Йото Пацов и поетът, композиторът и бардът – Гриша Трифонов. Вероятно е трябвало да се случи точно така, защото идеите се осъществяват, когато има насрещно движение. Така, както се срещат хора когато вървят един към друг, така се срещат и идеите. Моята книга, която Ангел Колев спонсорира, е стихосбирка. Тя се казва “Прѣльсть и светогорски стихотворения” и е написана след едно мое посещение в Света Гора, Атон.

Какви са впечатленията ви от САЩ за десетте дни, в които сте тук и от българската общност в частност? Как минаха срещите ви до момента?

Досега имахме няколко срещи – във Филаделфия, в две български училища в Ню Йорк (Гергана и Христо Ботев), среща с част от църковното настоятелство и от енориашите в българската църква в Ню Йорк, с дядо Владика – Йосиф. Снощи имахме среща и в посолството във Вашингтон. Тези срещи с българите ми показаха поне две важни неща – че когато си далеч от родината, но същевременно с това знаеш, че работиш за собственото си осъществяване, за осъществяване на красиви идеи, че искаш да живееш достойно, нормално, нещата се получават.

Впечатлен съм от това, че има действащи български училища, че има диаспора и организации, които наистина работят и за представянето на България, доколкото е възможно, в САЩ и за едно запазване у учениците на един български дух, познаване на българската история, на българския език.

Училищата са красиво подредени, с впечатляващи материални бази. Учителите, с които се запознах, очевидно е, че са отдадени, че са дълбоко свързани с професията. Давам си сметка и колко е трудно, защото тук учениците са на различно ниво на усвояване на езика. Давам си сметка, че часовете, в които се учат предметите не са достатъчни, че се учи само събота и неделя, но това са условията. Прекрасно е, че и Министерството на образованието отпуска, макар и минимални средства, че следи какво се случва, че сертифицира училищата и не на последно място, аз бях носталгично умилен от тези деца, които учат български език. Макар че снощи в посолството, един господин ми каза и вероятно, колкото и да ми е тъжно да призная, в бъдеще ще трябва да се мисли за паралелно преподаване на английски език, учене на българска история на английски език, защото според него, все по-трудно ставало изучаването на тези предмети на български език, тъй като много от учениците не го знаели добре. Става сложно, но трябва да се реагира според обстановката.

А защо е важно, според вас, да се съхрани българският език, българската история?

Има една много важна част от поемата „Одисея“ на Омир. Одисей, когато се връща към Итака, попада на един остров на Лотофагите. Там, прекрасни девойки и царицата, предлагат на Одисей и неговите спътници вечна любов, благоденствие и безсмъртие. Имат обаче едно условие – да им дадат такова питие, с което да забравят откъде са. Те ще имат всичко, ще са безсмъртни, но няма да помнят откъде са , няма да помнят нищо. Ето сега, като разказвам тази история, много се вълнувам. Одисей, не само, че не приема, а страхувайки се, че неговите спътници вероятно ще се поддадат, ги връзва за мачтите и отплува.

Не може да не се знаят корените, не е възможно или не би трябвало да се забравя, човек откъде е.

Тъй като иначе се превръща в нещо, което не знае откъде идва и накъде отива. Важно е, много е важно, важно е заради самочувствието на самите хора и деца, които ще израснат тук в Америка. А и е важно за родината, която чрез такива диаспори, осъществява, макар и на различни места, своето съществуване.

nikolay-milchevКакво послание им носите вие? Какво искате да им кажете по време на тези срещи?

Ами аз искам да им кажа много неща, но главното послание, което моята стихосбирка “Прѣльсть и светогорски стихотворения” носи е, че всичко се съдържа в себе си. Когато отидохме в Света Гора и вървяхме от пристанището към българския Зографски манастир в продължение на повече от три часа. Когато стигнахме, бяхме леко изнервени от това, че сякаш монасите не ни обръщат достатъчно внимание, сякаш не ни посрещат, както би ни се искало. Тогава, очевидно разбрал всичко това, един от монасите, който отговаря за гостоприемницата на манастира, дойде и каза: “Господа, вече не бързайте за никъде! Тук всичко е в себе си. Ще бъдете приети, ще бъдете почерпени, настанени, ще ви покажем манастирите… Само че не бързайте. Изчакайте всяко нещо да бъде вътре в себе си и да му дойде времето.“

Аз си давам сметка, че едно такова послание, в една държава като САЩ, където всичко е забързано, различно, може и да звучи странно, но има и различни пътища и човек трябва да намира време и да бъде в себе си.

Кой момент, коя част от стихосбирката ще изберете да ни кажете?

Аз ще прочета едно стихотворение, то се казва „Молитва“


Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ
,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.

Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.

Иди, къдено диша пресипнало потокът,
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на подналия орех.

Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.

Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.

Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.

Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.

Поезията Ви докосва сърцето. Сякаш намирате думите по начин, по който не са никога чувани. Как творите?

Ами, аз мога да дам един есенен пример, да го наречем. В есента става ясно, че уморените от лятото и лишени от слънце листа, стават различни на цвят. Някои са жълти, бледо-жълти, червени и е видно, че когато паднат на земята, те се превръщат в някаква красота, хармония и единство, които само природата може да измисли. Така е и с думите. Те живеят на различни места в човешката душа, обаче поезията трябва да направи така, че да ги съчетае в единство, в хармония и те да изглеждат като есенна гора. Да изглеждат като шумолене, да изглеждат като красиви облаци, да носят онова, което е в човека и да пренасят различни послания. Няма поезия без метафора, а метафората е пренасяне на смисъл от едно нещо към друго.

Поезията е асоциация, внушение и ако поезията докосне човешката душа, ако отрони една сълза или предизвика една усмивка, значи всичко се е случило.

Опитвам се да направя така, че и най-далечните и неможещи да бъдат съединени от нормалната човешка логика неща, в поезията да се случат.

А каква е отплатата за поета? Има ли отплата?

Отплатата за поета е онова чувство, тука в тази част на тялото, която ние наричаме „под лъжичката“, на облекчение  и удовлетворение, когато си написал нещо. Отплатата е, когато видиш хора, които се вълнуват. Отплатата е, когато твоя книга отиде при хора, които имат нужда. Отплатата е, когато накараш човек да се интересува от това, което правиш, да се интересува от поезия изобщо, от звукопис, от красота. Отплатата е, че се чувстваш удовлетворен и разбира се, по този начин осмисляш и даваш смисъл на това, което правиш и на живота си. Аз през целия си живот съм искал да бъда само писател, друго не съм искал. Доколко съм станал писател е друг въпрос, но се радвам, че се занимавам с това, което съм обичал, което искам.

Къде могат хората да намерят книгата Ви? Включително, ето, вие сте в чужбина, в САЩ, те имат ли възможност да я намерят и тук?

Тук книгата ми я има при спонсора на изданието Ангел Колев във Филаделфия. Може да бъде закупена от него. А пък иначе, онлайн може да бъде поръчана от книжарница vetrovete.com.

__________________________________________________________________________

Николай Милчев е автор на няколко поетични книги, последните от които – “Прелест и светогорски стихотворения” и “Тънък дъжд”. Книгите му получиха висока оценка от литературната критика в България, посрещнаха се с изключителен интерес и внимание както в литературните среди, така също и от широката читателска аудитория.

Николай Милчев е един от най-нежните и талантливи лирици в съвременната българска литература. Носител е на престижни национални литературни награди. Той е и преподавател по български език и литература в 105-то СОУ “Атанас Далчев” в София.